Свободно запрепускали коне

сред пръски изумрудени се носят.

Загърбили умора, страхове

от вятъра вечерна обич просят.

 

Чий нежен глас копнежно ги зове

на вечерта в разлистените клони?

С копита изковават стихове

и вятъра не спират те да гонят -

 

свободно запрепускали коне,

надмогнали обиди, страхове

превръщат се във живи богове

и живи въглени – сълзи по обич ронят.

Подхващате ни с първите си думи и ни водите до край - неусетно , изненадани и хипнотизирани : "С копита изковават стихове"! Как е хубаво да "прогледна" тази красива истина! Смесвате несъвместими думи и се получава нещо наистина вълнуващо! Никога не отговаряте на коментарите ми, но се надявам, че Ви радват. Пиша Ви за въздействието на стиха Ви, а не философствам как и аз ги разбирам тези работи...