Нощите са капан за спомени.

Приличат на старинно ковчеже, което се отваря с някакво магическо заклинание и пред очите ти се изсипват разноцветните и блещукащи скъпоценни камъчета на спомените.

Някои са ярки и привлекателни, като диамантена огърлица на лебедовата шия на желаната и красива жена, други са притаили блясъка на скрито коварство, злоба, болки от раздели и несподелени мигове.

Капанът се разтваря и ти доброволно влизаш в него, а той дори не си прави труда да се затвори, защото самият ти с охота оставаш в неговия плен.

Кому е нужно това! Защо трябва непрестанно да се връщаме и съпреживяваме различни мигове от битието си? Та нали всичко безвъзвратно е отминало и не би могло да се върне по никакъв начин?

Мазохизъм ли е това влизане в капана, или бягане от реалността?

И защо не можем да намерим начин да се отървем от този капан? Какво ни дава той и кой перверзен ум го е сътворил?

Капанът е като наркотик, който ти дава всичко, за да може по-късно да ти отнеме всичко!

Обич, скръб, въжделения, пориви, грях, смърт, опустошение, гняв, радост..... Нищо не може да му убегне!

Дали този капан не е нашето куфарче, с което ще поемем по обратния път към Нищото, И дали това куфарче не е пропуска за да минем оттатък, а съдържанието му да бъде лакомо изконсумирано от Някой, или Нещо, което ни гледа, но което не може да преживява?

Много въпроси и никакъв отговор....

Е, поне капанът е тук – загадъчен като творение на друга и неразбираема цивилизация, оставила нееднозначен белег за минало съществуване, разруха и гибелна обреченост.

Ето, вратата му се отваря за пореден път и тръгвам доброволно, дори с радост.....

Щрак.

Здравей, обич моя...