Той беше малко и крехко момче с тънка и прозрачно-бяла кожа и с невероятни големи черни очи.
Бе по-дребничък от децата на неговата възраст, но за сметка на това вечно замисленото му лице му даваше вид на по-голям.
Беше саможиво и замислено момче и рядко излизаше навън да играе с другите. Предпочиташе да седи у дома и да чете, защото книгите бяха неговата стихия. Там той откриваше своите светове и въображението му го превръщаше в невероятни и чудни герои.
Родителите му бяха свикнали с поведението му и отдавна се бяха отказали да го карат да излиза и играе с другите деца. Той беше здрав, хранеше се и спеше нормално и много рядко боледуваше, та затова го оставиха на собствените му занимания, още повече, че не им създаваше никакви неприятности.
Беше малко след Гергьовден, когато баща му донесе птичката.
Искаше да го зарадва и успя!
Първата вечер момчето не се отдели от клетката и съзерцаваше съсредоточено новия си приятел.
Славеят подскачаше по миниатюрните люлчици и също хвърляше по един поглед към новия си стопанин. Така вечерта премина във взаимно съзерцание и изследване.
Следващия ден момчето се върна на бегом от училище и първата му работа бе да отиде до клетката.
Птичката беше кацнала в горната част на кафеза и го наблюдаваше, въртейки и накланяйки глава.
Той смени водата и добави още храна, а след мъничко славеят се престраши и започна да кълве, поспирайки от време на време за да хвърли един поглед, какво прави това огромно същество...
Дните минаваха, а момчето все по-дълго се застояваше пред клетката. Започна да говори на птичката, а след време примъкна наблизо едно кресло, седна и започна да чете на глас.
Птичката подскачаше из кафеза и го гледаше.
Когато времето се затопли започна да слага кафеза на перваза на прозореца. Естествено и той беше там и не се отделяше от пернатото си приятелче.
Птичката бе свикнала с него и когато той подадеше пръстче през преградите на клетката, тя идваше и кацаше на него.
Той беше много щастлив, защото за пръв път имаше истински приятел!
Една сутрин, докато отново стоеше до кафеза, отвън се чу птича песен.
Славеят трепна, подскочи няколко пъти из клетката и запя!
Тогава осъзна, че до момента птицата не беше чуруликала!
Отвън се чуха трелите на другата птица, а неговият приятел отговаряше и подскачаше развълнувано насам-натам.
На другия ден нещата се повториха, а после пак и пак, и пак.
Неговият приятел стоеше омърлушен и незаинтересован и не обръщаше много внимание на случващото се около него. Оживяваше се единствено тогава, когато чуеше песента на другата птица.
В една юнска сутрин през сълзи отвори вратичката на клетката и птичката излетя!
Плака много... Спря да се храни и нищо не правеше – стоеше до прозореца от съмване до мрак. Клетката стоеше там, на перваза с отворена вратичка, все едно птичката току-що бе излетяла.
В края на седмицата изгуби надежда и отчаянието го налегна. Беше му мъчно, но нито за миг не съжали, че пусна приятеля си на свобода – нали го беше направил щастлив!
Примири се, но загубата на любимото му същество му тежеше.
Родителите му предложиха да му вземат нова птичка, но момчето твърдо отказа.
Бяха минали няколко седмици, когато една сутрин се събуди от птича песен.
Скочи и разтърка сънените си очи!
Там, вътре в клетката на перваза на прозореца стоеше неговият славей! Беше кацнал на най-високата люлка, гледаше момчето и пееше!
Пееше най-прекрасната песен!
Песента на обичта!
“Ако обичаш някого по-силно от себе си – пусни го на свобода! Ако той те обича – ще се върне!”
Отсъствието на обсебването и егоизма в любовта , подаряват свободата на Духа и в този план , стремежа е в споделянето на неокована във " вериги " любов - без принуда и натиск !
Не давайки небе , земята ще е само просто пръст и кал . . .
