Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.08.2014 11:52 - Гробището на дивите лебеди
Автор: turb04 Категория: Спорт   
Прочетен: 1667 Коментари: 3 Гласове:
26


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

От осем дни бях сам.

Сам сред горите и върхарите, които се издигаха над мен строги и заплашителни, като някакви начумерени стражи, забравили за какво седят на пост.

Странно нещо е планината. Отдалеч изглежда инертна и застинала, а като навлезеш в нея усещаш как диша.

Сутрин влажният й дъх те кара да потръпваш, пронизвайки те до кости. На обяд омарата е като топлото дихание на обладана жена, а вечер ветрецът сякаш разгонва натрупаното през деня напрежение и те подканя за сън.

Чувствах се странно.

Първоначално приех с неохота командировката, но после размислих и реших, че каквото и да става ще се опитам поне да си почина.

Картографската ми работа е свързана с много ходене, но аз съм свикнал.

Бродейки из планината започнах да прехвърлям през ума си последните събития и драматични трусове на иначе скучния ми живот.

Така и не разбрах, защо се разделихме. Бяхме се оженили преди повече от петнадесет години и живеехме като милиони други хора, ако не и по-добре.

Просто една вечер тя се прибра и ми каза, че си тръгва.

Останах изумен, защото до този момент не бях забелязал никакви признаци за отчуждение, или за нейно увлечение. После, премисляйки осъзнах, колко съм бил заблуден.

Та през първите няколко дни тези мисли занимаваха ума ми и времето течеше бързо, но настроението ми беше доста минорно.

После спомените взеха да избледняват и се потопих в онази дивна красота, която е останала непроменена от милиони години.

Съзнанието ми се избистри, на душата ми стана леко. Терзанията ми отпреди месец ми се сториха нищожни и по детски наивни.

Взех да виждам и чувам дреболии, на които не обръщах никакво внимание – форма на листа, клончета, буболечки, песни на птици.

Чувствах се у дома си.

Усмихнах се за пръв път от много време насам.

Вървях по една просека, виеща се покрай широколистни дървета, които не можех да разпозная. Самата пътека се изкачваше по един полегат хълм. Над мен дърветата оформяха странен тунел, свършващ на върха на хълма в ореол от слънчева светлина. Наоколо ухаеше на ароматни треви, а жуженето и песента на птиците придаваха някаква лекота на топлия юлски въздух.

Бях изпотен и с радост забелязах, че след няколко крачки ще достигна билото на хълма и ще мога да си взема дъх.

Пътеката изведнъж свърши и пред изумения ми поглед се разкри идеална окръжност от бял камък. Стоях зяпнал и не вярвах на очите си. Около окръжността, която беше с диаметър от около двадесет метра имаше три реда статуи на някакви древни богове, или поне аз ги взех за такива на базата на оскъдните си и отдавна избледнели ученически спомени.

В центъра на окръжността, застлана с бели и изумително гладки варовикови плочи се издигаше статуя на лебед. Бялата му мраморна шия грациозно лежеше на древен войнски щит.

Стоях и се чудех, дали сънувам, дали всичко това е реалност, или е някакъв филмов декор. Всичко изглеждаше непокътнато, все едно допреди минута тук е кипял живот, а изведнъж с магическа пръчка някой ги бе накарал да изчезнат.

-          Това е гробището на дивите лебеди...

Подскочих от гласа и рязко се обърнах.

Пред мен стоеше дребен стар човек със снежно бяла гъста коса, а под рунтавите бели вежди се виждаха две топли лешникови очи.

Той ме погледна с онзи леко лукав поглед на селски човек и рече

-          Май не знаеше, а?

-          Не. – отвърнах. – Какво е това? За пръв път го виждам.

-          Казах ти – това е гробището на дивите лебеди. В прастари времена, когато всички хора живеели в мир и разбирателство, когато имало вода и храна в изобилие за всички, се появил един зъл човек. Той събрал голяма чета и взел да напада мирните хора. Те не знаели, що да сторят, защото не познавали войната и лошотията. Бягали и се бояли, а той се опивал от силата на тиранина и алчността все по-силно заслепявала очите и ума му. Един ден хората се събрали и решили да го умилостивят, като му дарят най-красивата девойка. А тя наистина била красива като никоя друга. Срещнали се хората с разбойника и му довели девицата. А той също бил красив, но с онази студена красота, на големците и лошите хора. Видял девойката и много я харесал, но суетата му била много голяма и наредил да я посекат, защото нямало достойно човешко същество, което да дели славата му. Поставили горката мома на един войнски щит и палачът вдигнал брадвата си. Но когато тя паднала, вместо да посече бялата моминска шия, тя посякла шията на един бял лебед.... Разбойникът пребледнял, защото знаел, че да посечеш див лебед е лоша поличба и ще донесе на дръзналия най-лошото проклятие – духът му да се скита вечно без да намери покой... Тиранинът паднал на колене, заскубал коси и започнал да се моли за прошка, но било късно.... Повече ни го чули, ни го видели. Говори се, че нощем, когато бурята изкоренява огромните планински горуни и мури, духът му се гърчи и крещи за прошка, но шумът на вятъра  е по-силен и заглушава гласа му... А някой построил това гробище и то станало нетленно. И когато някой див лебед усети, че идва сетния му час, той долита тук и умира до онзи красив мраморен събрат, а в този час на небето изгрява нова зведица... Защото всеки светъл нов живот се дължи на някой, който е изживял достойно своя.....




Гласувай:
26
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tanya7713 - Елиза и дивите лебеди....
23.08.2014 09:18
Те съществуват в приказката на твоя живот. Тя не винаги е красива и романтична. Често е изпълнена с призраци, болка, разкаяние и срам. Не можеш да излезеш от нея ей така, сякаш затваряш врата. Но можеш да я промениш. Животът не се интересува какво ти е поднесъл, а как ти си го приел. Представи си, че всеки ден представлява кутия с подарък: нямаш търпение да го разопаковаш. Понякога ахваш от вълнение и радост, друг път си ужасен, но това е точния подарък за точния ден. Условието е, че просто не можеш да го изхвърлиш – налага се да го преживееш. И ти правиш това съзнателно. Дори когато грешиш. На този етап ти си имал възможности и си направил онова, което си смятал, че е правилно. Доста по-късно разбираш, че е било грешния ход. Също като в Елиза и дивите лебеди си обличал дните в ризата, която сам си изплел – от коприва. Тя е ожулила душата и сърцето ти, но това е било единствения начин, по който да почувстваш че имаш и душа и сърце. Налага се да живееш с болката дотогава, докато сам не решиш дали си струва да я носиш със себе си...
цитирай
2. turb04 - Изключително вярно!
23.08.2014 09:21
Изключително вярно!
цитирай
3. jenanachestta - Когато предстои вземането на ня...
23.08.2014 22:24
Когато предстои вземането на някакво решение ние имаме много възможности за избор и често постъпваме не по начина, който знаем, че е правилния, а по начин, който отговаря на нашата същност...дори съзнавайки, че е грешния.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: turb04
Категория: Спорт
Прочетен: 1665670
Постинги: 620
Коментари: 6144
Гласове: 15988
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930