Тази сутрин, когато застъпих на пост, времето беше слънчево и някак мързеливо – един типичен летен римски ден.
Работя в затвора Ребибия от три години и половина. Името на затвора звучи много смразяващо, най-вече заради зоната за максимална сигурност Г-14.

За работещите тук обаче, това си е едно обикновено работно място, подчинено на малко по-особени правила. А и задържаните тук са най-различни – от дребни престъпници, до висши мафиоти със страховити досиета.
Тази сутрин бях на външен пост - едно от приятните места, защото на практика си на външния портал на затвора и това, което виждаш е доста по-шарено и ненатоварващо от това вътре.
Беше неделен ден и не очаквах да има някакво раздвижване, а да прекарам по-скоро един малко скучен работен делник.
Тя се появи някъде към обяд. Слънцето напичаше и бе започнало да става неприятно горещо. Първото, което ми направи впечатление бяха дрехите й. Виждаше се, че жената бе чужденка. Носеше тъмна рокля и черна жилетка, а на главата й имаше черна кърпа. Изглеждаше изморена и измъчена, което не бе учудващо предвид жегата.
Когато се приближи съвсем видях, че има измъчено, изморено лице и страдалчески вид. Отидох да отворя.
Жената направи опит да се усмихне и ми заговори на някакъв непознат език. Аз опитах да й отговоря на нещо, което според мен беше английски, но скоро осъзнах, че е безполезно. Тя ми подаде няколко писма, като непрекъснато повтаряше “Йовчо, Йовчо”.
Когато взех писмата, нещо ме преряза през корема. На писмата, изпратени до затвора (от България, както успях да прочета) имаше печат: НЕДОСТАВЕНО, ЛИЦЕТО ПОЧИНАЛО. Писмата бяха върнати на подателя.
Помолих жената с езика на жестовете да изчака и влязох вътре. Звъннах на дежурния и му разказах за случая. Капитанът слезе много бързо и на свой ред се опита да поговори с жената. Без успех, естествено.
След това изведохме едно момче, българин, който бе задържан заради кражба и с негова помощ успяхме да се разберем с жената.
Тя била от някакво малко селце до Дунава и неколкократно се опитвала да се свърже със сина си Йовчо, който бил задържан тук по обвинение за опит за убийство, като максималната присъда, която би могъл да получи била 10 години. Преди 3 месеца починал баща му и тя му писала.
А Йовчо се беше самоубил на 29 април.
Цял свят ни се смее, защото ние, италианците сме си “мамините синчета”. Може и да им е смешно, но наистина сме привързани към майките си. Затова ми е и трудно да разказвам за това, което последва.
Когато разбра за участта на сина си, жената седна на пода и се разплака. Ридаеше глухо и нареждаше нещо, от което само разбрах Йовчо, Йовчо, но си мисля, че сълзите и риданията на всички майки по света в такива моменти са едни и същи. Моите очи се напълниха, а и капитанът се обърна на другата страна.
Жената пожела да види гроба на сина си. Отведохме я до гробището, заедно с един от свещениците, които обслужват задържаните. В гробището има един мъничък парцел, където са погребани православните. Когато стигнахме до гроба останахме малко назад, за да не смущаваме жената. Тя падна на колене, прекръсти се, помоли се и взе шепа пръст, която грижливо уви в кърпичка и прибра в джоба си. Бе спряла да плаче и на лицето й имаше примирено изражение.
Когато се върнахме обратно се погрижихме за нея. Отдалеч личеше, че няма пукната пара – беше дала последните си спестявания за автобуса до Италия. Племенницата на единия свещеник й сготви малко спагети, а отците успяха да я уредят да преспи в спалното за гости към затвора.
Аз никога не съм споделял мнението, че хората в затвора са лишени от човешки чувства, напротив... Докато придружавахме майката до гробището, безжичния затворнически телефон бе разпространил новината и в нечия глава се бе родила мисълта да се съберат средства за да се пренесе тялото на Йовчо в България.

В неговото родно място.

До баща му.

Затворниците са задружен народ и междувременно бяха успели да измолят разрешение от управата за да съберат дарените средства. Никой от тях не се дръпна, нито бедните, нито тези от Г-14.

И ние дадохме, разбира се.
До вечерта средствата бяха събрани. Когато съобщихме на майката тя отново се разплака и се опита да ни целуне ръцете.
Сутринта закарах жената до автобуса.

Не зная кое доколко беше осъзнала, защото нямаше време реално да осмисли всичко, но бързаше. Бързаше час по-скоро да пристигне обратно, та да посрещне тялото на сина си.
Преди да се качи в автобуса ме прегърна, отново се разплака и свали от врата си малко кръстче, което сложи в дланта ми. След това ме погледна с разплаканите си очи и въпреки че го каза на родния си език, със сърцето си разбрах, че ме нарече “сине”!