Да си безсилен и да не заплачеш,

да овехтеят всички ярки чувства

и на ръба да си - напред да крачиш,

за да градиш от болката изкуство.

Да си останал сам в тълпа от хора,

да ти крещят, но нищо да не чуваш,

а да заменяш радостта с умора

и щастието злостно да линчуваш.

Да си се молил само за трошици

от нечия любов да ти подхвърлят,

а да ги крият като нощни птици

и чувствата ти в пепел да захвърлят.

Накрая осъзнаваш неизбежно

от острите бодли, от гнойни рани -

копнежът на сърцето иска нежност

и огънчета в две ръце събрани.