Защо мълчиш?

Защо е тих светът?

Нападай ме.. аз няма да се браня...

Комай не помниш –

късах свойта плът

тщеславието твое да нахраня,

но все не бе доволна

и за мен

ти свидеше и дребните трошици,

а аз напразно чаках

ден след ден,

обидите нанизвах в броеници...

 

Сега съм тук

челото ме боли,

от битките душа не ми остана...

и вместо с чук

дебелите стени

с глава разбих – оттам е тази рана...

 

не вярвах,

но дойдох да се простя...

по теб прахосах много мои делници...

да, страдах,

но умът ми май прозря –

войни съм водил само с мъртви мелници...

Хората сме много непоследователни и объркани същества и, разбира се, никога не знам точно какво искаме. Или по-точно желаем онова, което нямаме или не можем да имаме, а когато го получим вече копнеем за нещо коренно различно...
Като че ли с годините човек загубва способността, а може би и желанието да мечтае и постепенно тези вятърни мелници- мечтите, изчезват, тъжно смълчани, в очакване нечие човешко въображение да завърти огромните им крила и да им вдъхне живот...

мисленето е ненаказуемо - мисля, че вече го казах :)

Лошото е това, че все се надяваме, че в каца без дъно, може би ще налеем нещичко. Не..., не и неможе да остане нищо на дъното, защото ( на продънена глава, не се налива акъл).

И ти си прав...