Пътят се виеше из планината, а ранното слънце ту ме заслепяваше, ту се процеждаше през заснежените иглички на подпрелите небето вековни мури.

Беше валяло дни без прекъсване, а снегорините бяха изградили две огромни бели стени отстрани на пътя и само бляскащия на слънцето заледен черен асфалт напомняше за цивилизация.

Намалих, за да се насладя на гледките...

Да, на гледките – на побелялата и девствена планина и на твоето спокойно и отпуснато в лека дрямка лице.

Не се познавахме отдавна. Обичайната класика – запознанство в мрежата, разговори, закачки, първа среща на кафе...

Сега отивахме в Хижата. Ти искаше да сме някъде далеч, за да забравиш за мъничко за близки, семейство, деца... Да ти се чуди човек, кога бе сколасала да свършиш всичко това....

В Хижата бях ходил винаги сам. Досега.

Тя е моето alter ego, моят потаен трезор, в който съм скътал най-ценното – преживяванията си. Когато в душата ми се образуваше лед се качвах в планината, за да остана насаме, да прекарвам дните си в бродене по девствения сняг, да не виждам никой за няколко дни и вечер, бавно-бавно да топя онзи лед в мен, загледан в жълтия пламък на камината...

Не съм аскет и обичам да ми е удобно и приятно, а това местенце бе странна симбиоза между лукс и сурова архитектура. Имах абсолютно всички удобства – през сауната, та до фините порцеланови сервизи, кристални чаши и вази от Муранско стъкло... Когато пристигах камината гореше, в хижата бе топло, а в кухнята имаше всичко, от което можеше да се нуждае един капризен градски човек...

Спрях бавно и изключих двигателя.

Ти отвори очи, в които първо прочетох учудване, но то трая само миг и бе заменено от един детски възторг! Ти гледаше наоколо, а лицето ти грееше!

Настанихме се набързо, намъкнахме топлите грейки, пихме по едно кафе и се гмурнахме в гората...

Клоните бяха натежали от снега и се бяха изгърбили досами земята, а ние се движехме между тях без да бързаме и почти без да говорим...

Вървях зад теб и ти се наслаждавах, не можейки да откъсна поглед от стегнатото ти дупе, което се полюляваше в такт с походката ти... Усети ме, обърна си и ми хвърли такъв поглед, че кръвта ми кипна...

Вървяхме дълго, като използвахме една дърварска просека, която ни беше и единствения ориентир! Слънчевите лъчи сякаш се блъскаха в студения въздух, карайки го да звъни... Красота, спокойствие и ти..... Скреж по миглите и веждите ти, руменина по лицето и излизащия на малки пухкави облачета дъх....

Към обяд тръгна да се заоблачава и бързо се запътихме към Хижата, а след около час се разтапяхме и в буквалния, и в преносния смисъл в сауната...

Господи, какво блаженство...

Говорехме си за незначителни неща, но и да не говорехме, магията беше тук....

Вечерта разпалих камината така, че огънят й да осветява цялото помещение и наредих масата, а после дойдох да поканя “официално”.

Няма такава вечеря!

Дали защото това беше моята си бърлога, дали защото беше тук и ти, но сякаш бях някъде извън време и пространство и всичко беше толкова нереално и красиво едновременно....

Бузите ти поруменяха от виното, очите ти взеха да мятат мълнии, аз просто взех ръката ти и целунах красивите ти дълги пръсти, а след това....

След това се сляхме на пода с мечата кожа, камината, каменната хижа, планината...

Ноктите ти се впивах в гърба ми, а очите ти не спираха да блестят, отразявайки пламъците на камината и огъня в моите очи... Дълга борба, дълго сливане, насечено дишане, стонове, викове, изпънати като струни тела и.... тишина... Топла обща тишина, в която някъде отдалече се чуваше пукота на главните в камината, опитвайки се да надвие шума от бесните удари на сърцето...

Ти се сгуши в мен и от очите ти бликнаха сълзи....

Щастливец е този мъж, който накара жена да плаче от щастие.

Само мъжът ли е щастливец ;)

Не, жената никога не е щастлива. Тя плаче, защото той ще се въРне при семейството си, защото и тя също трябва да се въРне, защото не иска да нарани мъжа си и децата си. Плаче, защото това шастие е мигновено и тя не може да има завинаги мъЖа, който я прави щастлива.

От нея си зависи какво ще има, не мислиш ли?

Честта не можем да си купиме на търг,
усмивките на рожбите си също.
Понякога обажда се и чуството на дълг,
макар нагонът да зове могъщо.

Понякога е изборът жесток
и любовта е в губеща позиция.
Понякога е любовта един порок,
а добродетел - древната традиция.

Така във тези блудни времена
дългът отслабва, но дали си струва
семейството си да разбие таз жена,
която дълг за щастие търгува?

Красиво написано и звучи като истинско, но май е само мечта ммм..??:))

Жената може , и трябва да има всичкоо!!..Жената имах предвид:)

:)И сега какво - нова мечка ли ще отстрелваш?
Неблагодарно племе са това жените! Ти им позволяваш да те употребят като хап срещу семейно щастие, а те - какво??? Оревават ти мечата кожа!

"Ноктите ти се впиваха в гърба ми, а очите ти не спираха да блестят, отразявайки пламъците на камината и огъня в моите очи... Дълга борба, дълго сливане, насечено дишане, стонове, викове, изпънати като струни тела и.... тишина... Топла обща тишина, в която някъде отдалече се чуваше пукота на главните в камината, опитвайки се да надвие шума от бесните удари на сърцето...
Ти се сгуши в мен и от очите ти бликнаха сълзи..." И СЕ СЪБУДИХ...

Ех, колко хижи съм обиколил, а почти винаги съм си лягал сам.
Ама сега като се замисля, в нито една е нямало меча кожа, явно затова... ;)

Ако не ми беше пуснал коментара, бях решил да ти напиша по-приемлив - че всичко е много хубаво, за да е вярно.
Поздрави!

Разкъсай мечата кожа на хиляди парченца за да се получат горски разкази.Поздрави.

какво толкова й направи на тази жена, че да я разплачеш така :)

И напълно реално.
Поздрави

Мхммммммм, така си е. Обикновено затова ревем.

Вълнуващо преживяване. Ще го помниш, Турбо. Дано не се разочароваш, или хубавото да свърши бързо.
Поздрави.