Вървях уморено и безцелно по заснежената улица. Около мен беше празнично и светло, а мигащите украси по магазините и улицата създаваха онова особено празнично коледно настроение.
Хората, покрай които минавах леко се отдръпваха от мен с израз на нескрито раздразнение и погнуса. Прави бяха. Въобще не изглеждах блестящо. Мръсното старо палто, прокъсаните зимни обувки и небръснатата ми и немита физиономия наистина не предизвикваха симпатия... Това е... Клошар, скитник, бродяга... Наречи го както искаш, но в крайна сметка става въпрос за нещо като мен. Умишлено използвам думата “нещо”, защото същество звучи твърде извисено...
А до не съвсем отдавна и аз гледах на клошарите така, както сега гледат мен... Бях преуспяващ частник с добър бизнес и мислех, че животът е едно безкрайно състезание и безкраен празник..
Да, ама не... идилията се развали от развода... Не зная откъде бившата ми жена намери онзи адвокат, но той успя буквално да ме срине.... В крайна сметка се оказах на улицата, без бизнес и пукната стотинка и заживях зле и волно...
Тогава беше лято и не усетих шока толкова жестоко, но сега.... Нощно време температурите често падаха доста под нулата и не искам да ви разправям, как се спи навън при такива условия, забутан в няколко кашона...
Неусетно бях стигнал до Църквата... Това е една много стара постройка, издигната върху руините на още по-древен езически храм. Влязох вътре и си отдъхнах. Не само защото вътре беше далеч по-топло, но и защото всеки път усещах някакво приятно отпускане и мир...
Седнах в края на една от пейките и се замислих... Сто пъти съм се питал, дали ще мога отново да се върна в онзи мой свят... Мъчно ми беше, а сега в деня на Коледа, още по-силно изпитвах носталгия по дома и празничната атмосфера... Не е възможно човек да си спомня толкова силно за нещата...Буквално усещах аромата на печащия се във фурната кейк...
Усетих, че сълзите ми се стичат по бузите, но дори не направих опит да ги избърша... Прииска ми се да ме няма.. Да съм мъртъв, да свърша със себе си веднъж завинаги и да не се мъча.....
- Здравей, дочух сякаш от много далеч. Отворих очи и видях едно малко момиче, което стоеше пред мен. То беше слабичко и дребничко, с много ситно къдрави тъмни коси и с огромни, както ми се сториха, черни очи... Имаше нещо много изразително в тях.. Бяха някак не по детски сериозни и тъжни..
- Здравей, повтори то. Защо плачеш?
Какво да й отговоря... Огледах се притеснено, защото очаквах някой да й извика да се махне от мен, но не видях никой...
- А моята майка умря, каза момичето. И сега всяка вечер идвам да се моля тук, за да се върне мама при мен. Отчето в училище разправяше, че ако много силно искаш нещо и се молиш за него, то ще се случи. А ти молиш ли се?
Стоях и не можех да обеля дума.... Чак сега осъзнах, че откакто бях станал скитник, почти не бях разговарял с никого... Чувствах се неловко. Просто не можех да проговоря и само я гледах...
Тя постоя и ме погледа още малко със сериозните си очи, а после бръкна в малката си дамска чантичка и ми подаде нещо... Бавно го сложи в ръката ми и после затвори пръстите ми отгоре. Погледна ме още веднъж, обърна се и си тръгна....
Стоях като вцепенен. След известно време бавно отворих ръката си и погледнах, какво ми беше оставила.
Беше коледно късметче, на което пишеше ОБИЧ...