Той умираше.
Беше полегнал на върха под безоблачното лунно небе и безбройните звезди се отразяваха в уморените и бавно гаснещи очи.
Не знаеше и не разбираше какво е смъртта, но я усещаше по бавното изстиване на някога мощните и бързи крака и по все по-насечения дъх, по замъгления поглед и по мъката.
Умираше сам.
Умираше, а някъде долу в планината една вълчица трепетно очакваше новия си господар.
Неговата вълчица.
Надигна глава, но вместо вой от гърлото му излезе хрип. Искаше да я повика. Да й каже колко много я обича, да я погледне за последен път.
Луната и небето угаснаха.
Мрак....

Страшен миг, смразяваща действителност... И заради това:
"Умираше, а някъде долу в планината една вълчица трепетно очакваше новия си господар."

Казват, че смъртта е форма на живот, но каква форма на живот може да е точно такава смърт?

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее —
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.

И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее...
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.

Пенчо Славейков

Според Славейков смъртта е ново начало, а не край... освобождаване на духа от оковите на тялото... свобода истинска...

Самосъжалението не е най-доброто, което можеш да си спретнеш. За всичко трябва да е воюва, не се предавай.

Кратко и силно като ъперкът... Добър си!

Дълбоко, разтърсващо и без нито една излишна дума!
Някъде бях чел, "...човек се ражда сам и умира сам, но цял живот се опитва да докаже, че това не е вярно."

Аз май и това не се опитвам да докажа...