Преди да заспя ще се сгуша в Спомена и ще го послушам как ми разказва Приказката.
Не ми е омръзнало да я слушам, защото не може да ти омръзне нещо, което много обичаш, а Споменът умее страхотно да я разказва и дори я прави по-красива, бляскава и изпълнена с живот, отколкото е била наяве.
Споменът е магьосник без мантия и кристално кълбо, но знае и може всичко.
Така и не се научих да заспивам сам.
Живея сам, но не мога да заспя сам, защото самотата в ума ми не може да съществува.
В ума, или в душата?
Добър въпрос, на който и аз трудно мога да отговоря.
Правил съм някакви жалки опити да питам звездите, зер те са древни, но понеже свидливо пазеха тайните се и се правеха, че не ме чуват, накрая сложих метални щори на прозорците си и нито те могат да надничат в стаята и душата ми, нито аз мога да виждам Всемира.
Защо знаещите са толкова стиснати...
Та нима за един кратък човешки живот можеш да откриеш всичко сам?!
Или сме толкова дребни и кратковременни, че преди да тръгнат да ни отговарят вече ни няма?
Въпроси.
Когато съм със Спомена няма въпроси.
Има само Приказка.
Една и съща, но приказка.
Е, аз отивам да се сгуша в Спомена и да я чуя пак и после, секунди преди да заспя ще прегърна възглавницата и ще заспя усмихнат, защото ще си представя, че съм прегърнал Нея.
Приятни Сънища...
Но, мисля че ако махнем щорите и пообщуваме със звездите, ако пуснем вятъра в стаята, ако танцуваме с дърветата .... може би ще отворим вратата занови спомени.
Късмет
Друг е въпроса,че не всичко може да бъде казано с думи...
Прекрасно написано!
Поздравления!:))
