Моето време настъпва. Усещам го по поривите на тъгата, която северният вятър тласка през оловносивото небе. Денят ще се скъси, а аз бавно ще започна да плета зимния пашкул на поредния цикъл на прераждане. Нощите ще са първо жълто-енергоспестяващи и ще се вторачват в монитора, а след това ще се потопяват в тъмновиолетовата безбрежност, която ще пропива съзнанието ми и ще ме дарява с колоритни сънища. През деня ще съм този, когото всички познават, а нощем... нощем ще галя и прегризвам Болката. Нарочно ще ходя със затворени очи по улиците, за да мога да удължа летаргията на съня. Няма да се радвам на снега... С годините все повече ми прилича на студен и незаинтересован от нищо покров, на убиец на души и мечти. Дано само не ослепея от това стискане на очи. Хайде, идвай... Вече ми втръснаха зелените листа и топлото слънце... Имам нужда от пъстрия и мокър, украсен в топли умиращи краски твой килим. Искам да бродя по него. Сам, а защо не и вплел дланта си в нечия друга. Да бродим, да мълчим и да броим облачетата дъх... Есенната обич е най-красивата, защото води до осъзнаването на собственото ти Аз и на истинските желания, прекъсвана от кратки, но заредени позвънявания и понякога трогващо-глуповати смс-и... Тя е като тежък и дъхав коняк в затоплена чаша - ароматът й те опива и дори ти се свиди да отпиеш... Хайде, какво чакаш... Идвай....

...и моето. Но по друг начин.

Страхотен текст, Турбо!!!

Времето е наше!

Есенно настроение. Хубаво е.