Разликата е в начина, по който бива отстоявано човешкото достойнство.

Всеки човек иска да се отнасят към него с уважение. Всички хора на земята пазят, съхраняват, бранят и проявяват по някакъв начин своето достойнство. Така е и с французите. Те обаче отстояват достойнството си по един неподозиран, непостижим, невъобразим и невъзможен за българите начин. (Повечето българи, не говорим за изключенията нито у французите, нито у българите.)

Учтивост.

Ще го напиша пак, щото мнозина биха се усъмнили, че правилно са прочели думата. Да, французите изразяват и отстояват достойнството си с учтивост, когато преценят, че то по някакъв начин им е било уязвено.

Студена, презрителна, леко високомерна и много обидна учтивост. Учтивост, която за по-чувствителните хора е много по-обидна от една откровена българска псувня, примерно. Защото се сещаш – обидил те е възпитан човек, а не някой махленски пущаш или северозападнал пустиняк.

Малко голямо уточнение. Иде реч за старите французи. Новите французи (определение, обосновано на етническата и политическата коректност) хич не ги търси за ония ми ти отколешни френски предвзетости.

При повечето българи е точно обратното. Повечето пазят достойнството си с поведение, обратно на учтивостта. С псувни най-вече. Ако някой ни засегне – псуваме го. Напопържаме си го и това е. Защото учтивостта по нашенско се приема като слабост. „Учтивите хора са слабаци, най-вероятно джендъри“ – такова е простонародното българско виждане.

Но още една особеност при френските разбирания за достойнство. То е лично. На никой французин, от ония старите, истинските, не би му хрумнало да се гордее, че е потомък на Жана д’Арк например. И то не само защото няма как да си потомък на девственица. Не би му хрумнало да се гордее и като потомък на Карл Велики. За предишните изтънчени французи подобни хвалби не биха били проява на гордост, а на глупост, пошлост и мове тон.

Във Франция, и като цяло в Западния свят, човек се гордее, защото е той. Защото е успешен, ако е успешен в трудните условия на един свободен свят. И пази достойнството си, защото е негово си. Като при древната римска пословица – „Нихил патриам квиа магна ест амат сед квиа суа” (Никой не обича родината си, защото е велика, а защото е негова си.) Древните римляни, разбира се, са направили това обобщение, защото не са могли да предвидят светоусещанията на далечни едни северозападни варвари, потомци на скитите може би.

Защото ако българското достойнство е обратно на френското, то пък руското достойнство е обратно на всички видове достойнства. Преди всичко то не е лично. Не е лично поради простата причина, че в ония ми ти безкрайни руски простори хората от простолюдието не са били личности. Личности са могли да бъдат само началниците – царе, патриарси, дворяни, придворни, партийни секретари, членове на политбюро и подобни. И някои писатели, ама и те повечето дворяни, а след революцията – избраници на Кремъл.

Останалото са крепостни, мужици и труженици. Широки простонародни маси. Измежду които личности няма.

През Средновековието подобно обезличаване е имало и при други народи, предимно източни. В средновековна Япония например простолюдците не са имали имена. Именовали са ги според занаятите им – носач, перач, обущар. И в България има доказателства за подобно средновековно обезличаване. В народните ни песни главните действащи лица са безименни – овчар, орач, копач, малка мома, луд гидия, имената тук нямат значение. Имена имат хайдутите и юнаците. Също и занаятчиите, когато майсторията им се дължи на лични умения.

Но Русия, за разлика от България и Япония, що се отнася до обществените отношения, си остава средновековна държава, това й е особеното. Накисната веднъж в блатото на ранното Средновековие от Иван Грозни, Русия никога не успява да се измъкне оттам въпреки неистовите усилия на всякакви преобразители, като се почне от Петър Първи и Екатерина Велика, мине се през Александър Втори (Освободител), та се стигне до Сталин и Горбачов.

Всички те са искали страната им да замяза на развитите държави, но са променяли външността, а не същността. Петър Първи е рязал бради и е късал рубашки, но под брадите и рубашките лицата, телесата и умовете са си останали същите. Александър Втори е освободил крепостните, но те, не знаейки какво да правят със свободата си, я подхвърлят на поредните вождове. Пролетарски в случая. Сталин решава да индустриализира страната и сякаш успява. Макар всъщност да не я индустриализира той, а германски и преди всичко американски бизнесмени, предприемачи и инженери (виж в Гугъла кой е Алберт Кен, например).

Между другото има ли и най-малко проява на благодарност от страна на Русия към американците, ако не за индустриализацията, то поне за огромната помощ, която Америка оказва на Русия с техника, военно оборудване, дрехи, храни и какво ли не през Втората световна война. Че и на парада на Победата съветските оръдия се теглят от американски камиони. Но това както и да е. Кой ти очаква каквато и да било благодарност на Русия към когото и да било. Важното е, че и индустриализацията не прави от Русия съвременна държава. Мужикът, обяздил танк или трактор, си остава мужик. Варваринът, размахал ядрен боздуган, си остава варварин. Перестройката и гласността на Горбачов пак нищо не премениха и не перестроиха. Днешната путинска Русия си е Русия на Иван Грозни. Същите обществени порядки, същата мисловност, същото отношения към света, към народите, към хората и държавите. Руснаците просто не могат да си представят, че един народ може да се вдигне, за да потърси правата си и да свали едно продажно правителство. За тях украинският Майдан е дело на американските тайни служби, всьо, толкоз.

Каква е същността, какво руснаците не успяват да променят, какво ги отделя от развития свят, какво ги прави изгои, странници, иноци, чудаци.

Свободата на личността. Правата на човека. Разделението на властите. Правовата държава. Справедливост, която се въздава от закона, а не от вожда.

Руснаците (подавляващото мнозинство, осемдесетте процента, които ще гласуват за Путин) не разбират как така един човек може да осъди държавата си например. Нещо, което често се случва в Западния свят. За тях такъв човек е предател, точка, всьо. Не, те няма да повярват, че един човек може да получи половин милион долара обезщетение, защото го е ухапало полицейско куче, както се случи с „Дивия българин” в Америка. Не, това за тях е някаква измишльотина, вероятно на ЦРУ, бред какой-то, това не е вярно, защото не може да бъде вярно.

И все пак руснаците се гордеят. Гордеят се неистово, гордеят се болезнено. С какво?

Не със себе си, не с личността си. Старата римска, да я наречем, европейска пословица „Никой не се гордее с родината си, защото е велика, а защото е негова си“, те са я обърнали на „ Ние не се гордеем с родината си, защото е наша си, а защото е велика”.

В това отношение руснаците са назад, много по-назад от българите. Защото има все пак достатъчно българи, които се гордеят с това, че са Пешо, Гошо или Стоян, а не затова, че Крум е пил от кратуната на Никифор, или защото Симеонова България се плацикала на три морета (гордостта на Дичо и на трите ракии).

Альошите и Алкашите не се гордеят с това, че са Альоши и Алкаши (да ми бъде простено това с Алкашата). Те не се гордеят с това, че са личности, защото не са. Те се гордеят с това, че Волга е голяма река, с това, че тундрите им са безкрайни, най-безкрайните в света, с това, че горите им са най-гористи в света, че болните им са най-здрави и джуджетата им са най-големи, пак в света. Те се гордеят с всички тези природни забележителности, за които нямат ни най-малко заслуга, но те се гордеят преди всичко и най-вече с държавата си, и с това, че са победили германците във Втората световна. (Какво произтича от тази победа, може да се види от сегашното жизненото равнище на германците и руснаците.)

Така че в дълбините на бездънната и немита Русия (по Лермонтов, ама и поради липса на ВиК), посред калта, блатата и битовата несрета, съответният Альошка или Алкашка, след съответния си запой с водка, трайной, или друга някоя евтина химическа гадост се дзвери пред телевизора (зобмоящика, кутията за зомбиране) и гордо заявява: „Ама пък Русия е велика държава, мой дед ваевал и кръймнаш.“

Всичко това предопределя и поведението на патриарх Кирил.

Моето достойнство не е лично, затова то не се проявява чрез уважение към моята собствена личност или към личността на другите, то е достойнство на длъжността ми и на това, че съм представител на най-великата държава в света, държавата на великия Путин, която спечели Втората световна, където мой дед ваевал, кръймнаш, какво ми пробутвате вие на мене някакви си там финландци, украинци и румънци, народите нямат никакво значение, хората и личностите още по-малко, значение имат империите, а от империите най-голямо значение има руската такава. Какви ти тук учтивост и възпитание, каква дипломация, какво ти християнско смирение, каква гора и какви пет лева.

И въпросът тук не е толкова в простащината на руския патриарх и въобще в поведение на овластените руснаци, въпросът е в нашето си, българско достойнство.

Съумяхме ли да го защитим по френски – със студена, язвителна, презрителна, смазваща учтивост?

Не, разбира се!

Съумяхме ли да го защитим по европейски – нямаме нищо против вашите чудатости, стига да спазвате правилата?

Не, разбира се!

Съумяхме ли да го защитим по американски, с добродушна или пък злобничка насмешка, както го правеше Рейгън?

Не, разбира се!

Съумяхме ли да го защитим донякъде по български, както го направи Валери Симеонов: „Да ти таковам онаковата, ченге такова.“ Благодарско и на това. Още повече че Русия тъкмо от такъв вид проява на достойнство се впечатлява, такъв вид проява на достойнство уважава, презрителната учтивост и насмешката биха я зачудили, нежели да я засегнат, призивът да спазва правила биха я разсмели.

Изненадващо донякъде достойнството на България беше малко по-смислено защитено от едно изявление на Реформаторския блок и Петър Москов. И вече съвсем изненадващо ДСБ и „Да, България“ си затраяха (с никак изненадващото изключение на Радан Кънев).

Никак изненадващо си затраяха и българските колеги по свещеническа длъжност или връзки с тоталитарните служби на патриарх Кирил. Никак изненадващо България се сниши откъм премиер и управляваща партия. Всичко това е обидно, разбира се.

Но най-обидно бе снишението на българския президент – негли преди всичко той беше засегнат от простащината на руските управляващи. Че се получи и нещо като горчива насмешка, нелеп обрат – руският патриарх прояви неблагодарност, като обвини в неблагодарност един от малкото европейски президенти (а не е ли единственият), който се обяви против европейските санкции. Всичко това би било дори забавно, ако президентът не беше по конституция, а и по задължение лице на България. И същото това лице на България стана президент преди всичко със заричането си, че ще отстоява достойнството на България. А се получи така, че за целия период на прехода България не беше унижавана така, както беше унизена при неговото управление. А позорното му мълчание не може по никакъв начин да бъде изтълкувано като защита на българското достойнство. То може да бъде тълкувано единствено и само като пълна неспособност за такава защита.

Любопитно е дали лицето Радев, всъщност лицето на България Радев, ще продължи да настоява за падане на европейските санкции срещу руските олигарси. Най-вероятно ще продължи. Привържениците на азиатските разбирания за държавност неизбежно възприемат руско-азиатските виждания за началник – подчинен, голям-малък и велик-нищожен. В случая малък, подчинен и нищожен. Снишен.
Иво Беров