Добре му е на него. Сълзите му текат и след това се усмихва блеснал и прероден.

Защо ли прозорецът може да плаче, а аз не? Нима е по-чувствителен и по-емоционално реагира на всичко онова, което се случва пред взора му... Чудна работа...

Приближавам се до него, та дано да разбера някак, кое го е накарало да пролива тези кротки сълзи.

Гледам и виждам улицата, блоковете, все още зелените дървета и не откривам нищо ново и необикновено, а Прозорецът тайнствено ми прави знак да погледна отново.

Господи! Какво е това?! Та нали преди малко гледах и нямаше нищо!

Защо дърветата са прегърбени, сградите ме гледат празно със слепите си очи, а пътят се е превърнал в спечена земя...

И планината... Прилича на огромна надгробна могила, разтворила недрата си в очакване да скоча в бездната...

Стоя и се вглеждам в себе си. Животът ми е спрял на някакъв кадър и всичко ми изглежда нереално, отминало и посипано с финия прах на времето.

Сам.

А Прозорецът продължава да оплаква отминаващото лято на моя собствен живот.