Гледам отвисоко хората по улицата да бързат сгушени в топлите си дрехи, затворили дълбоко душите в мислите си.

Скоро дърветата в парка ще се обагрят в онези топли и красиви есенни цветове, предвещаващи бялото... Ще вървя сутрин по мъгливите алеи, жълто-червените листа ще полепват по обувките ми, а дъхът ми, който ще излиза на пухкави малки облачета ще ми напомня за теб.

Много е странно, но понякога смоменът за теб се превръща в тъжен призрак, който идва да ме навести. Сяда до мен, после се движи плахо с мен по улиците, из дома, в мислите ми... Ако някой можеше да ни види отстрани, щеше да ни вземе за стопанин и куче, макар че не винаги е ясно, кой коя роля изпълнява.

Сега ще отворя онзи скрин, в който държа доспехите за самотното и тъжно зимно време, за дългите и мразовити нощи и ще ги навлека. Не ги харесвам, защото са груби и тежки, но няма как - нали трябва да дочакам пролетта!

Лека нощ, лято. Аз и призракът ще играем пак на нескончаемото домино...