Потресен съм!
Потресен, очарован, смаян, изненадан... Каквото и да кажа, все ще е вярно.
Първата жена, а и първият човек изобщо, който се осмели, или си направи труда да погледне в мен толкова дълбоко, че почти да стигне до дъното.
Не го очаквах.
След толкова десетилетия на празни надежди, наистина ми дойде като удар от мълния.
Ти стигна до неща и усещания, до които никой друг не се е докосвал, а и никой не е подозирал дори, че съществуват... Не, никога не съм се затварял и никога не съм зазиждал входа на пещерата, която стига до недрата на съществото ми. Просто никой не посмя да слезе...
За пръв път от толкова време почувствах топлина и разбиране! И докато първото ми се е случвало и преди, то второто ми е за пръв път!
Трябваше ли да чакам повече от половин век, та накрая едно момиче на 18 (нека са 18, а не 19), да направи чудото?
Мен ако питаш си струва!
На света можеш да срещнеш не повече от двама трима истински човека! Е, ние се срещнахме. Равностойно, чешитската и като козли на тясен дървен мост.
Знаеш ли, обичам те...
Много те обичам...
Мисля, че е напълно излишно да пиша каквото и да е друго...

А, там вътре е красиво. Почти задушаващо. Но, под воала на сълзите една самотна душа е живяла.
Има два вида хора. Едните са влюбени в свойта себичност, а другите живота от бой е помлял и е преврнал в личност.
Научих много...
За теб и за себе си.
Да слизам навътре е съвсем излишно. По стените стари има следи от пепелища. Рани и кървища... Аз ги подушвам. Впити в гърдите ми. Аз ги усещам. Но, там няма нищо сегашно. Това е стръмна пътека от тръни и удари...
А, не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.

И един път стига...

Усмихваш ли се?

Да :) Хубаво ми е :)

:)

<3:*