Много отдавна не съм ти писал.

Не, не е защото писмата не стигат до теб. Това не ме притеснява. Все някога ще приключат с митарствата си и ще ги получиш, а няма нищо по-вълнуващо от едно закъсняло писмо, нали, обич моя.

Какво да ти напиша?

Времето си тече така, както си е текло винаги - за мен много бавно, а за теб неусетно. Или поне аз си мисля, че е неусетно.

Шумът от стрелките на моя часовник е стряскащ и вече се долавя едно скърцане, което нито смазката, нито часовникарят могат да премахнат.

Много трудно се пише на любимия човек, знаеш ли?

Искаш да му кажеш толкова много неща, а като посегнеш към писалката и я допреш до девствения лист, изведнъж всичко ти се струва толкова незначително и недостойно... Странна работа, нали, обич моя...

Тази нощ пак те сънувах.

Странно... Колкото по-малко те виждам, толкова по-често те сънувам. Ти ли го правиш, и ти ли се стремиш към мен някъде дълбоко в самата теб, напук на всичко и всички, или...? Много си нежна.. Нежна и тъжна... Прости ми, не мога да контролирам сънищата. Те са моите ангели и моите демони. Аз просто пък съм техен...

Знаеш ли, обич, реших, че искам да те имам, да си до мен, да деля живота, радостите, болките и нощите си с теб. А твоите да станат мои...

Трябваха ми пет години за да го реша... Много ли са?

Аз през цялото време те обичах така, както и преди, но хиляди неща ме спираха да тръгна към теб.

Не мога повече, обич моя... Не издържам...

Ще се изправя срещу целия свят, срещу всичко и всички, заедно с техните глупави богове, фалшив морал, етични кодекси и злоба...

Много те обичам и много ми липсваш, обич моя...

Много...