Не, не протестирам и не те упреквам.  Просто мъничко ме е яд. Яд ме е за това, което сме изпуснали, пропуснали и неизживяли...

Имам усещането, че сме заедно от много време.

Шантава работа...

Открих те, дойде и запълни всичко, а после нека ми разправят, че всичко е загубено веднъж завинаги...

Винаги съм се дивял, как един човек може да изпълни съществото ти и целия свят! Как нямаш нужда от никой и нищо друго, как събуждането до топлото ти и отпуснато в сън тяло може да ме накара да се усмихна и умиля...

Много те чаках...

Не бях сигурен, дали ще се появиш, но дълбоко в сърцето си го исках...

Е, тук си.

Сега сигурно вършиш най-баналните неща далеч в дома ти, а аз кой знае защо се усмихвам...

Да, тук си...

Нямам нищо против да затръшнеш вратата... от вътрешната страна.

След това можем да изхвърлим ключа, да се метнем в леглото, да го напълним с трохи на нашето безвремие, двата бели гълъба на нашето щастие да ги изкълват, а после притихнали да се сгушат в топлите ни обятия...

Тук си...

Обичам те...