Беше валяло дни без прекъсване, а снегорините бяха изградили две огромни бели стени отстрани на пътя и само бляскащия на слънцето заледен черен асфалт напомняше за цивилизация.
Намалих, за да се насладя на гледките...
Да, на гледките – на побелялата и девствена планина и на твоето спокойно и отпуснато в лека дрямка лице.
Не се познавахме отдавна. Обичайната класика – запознанство в мрежата, разговори, закачки, първа среща на кафе...
Сега отивахме в Хижата. Ти искаше да сме някъде далеч, за да забравиш за мъничко за близки, семейство, деца... Да ти се чуди човек, кога бе сколасала да свършиш всичко това....
В Хижата бях ходил винаги сам. Досега.
Тя е моето alter ego, моят потаен трезор, в който съм скътал най-ценното – преживяванията си. Когато в душата ми се образуваше лед се качвах в планината, за да остана насаме, да прекарвам дните си в бродене по девствения сняг, да не виждам никой за няколко дни и вечер, бавно-бавно да топя онзи лед в мен, загледан в жълтия пламък на камината...
Не съм аскет и обичам да ми е удобно и приятно, а това местенце бе странна симбиоза между лукс и сурова архитектура. Имах абсолютно всички удобства – през сауната, та до фините порцеланови сервизи, кристални чаши и вази от Муранско стъкло... Когато пристигах камината гореше, в хижата бе топло, а в кухнята имаше всичко, от което можеше да се нуждае един капризен градски човек...
Спрях бавно и изключих двигателя.
Ти отвори очи, в които първо прочетох учудване, но то трая само миг и бе заменено от един детски възторг! Ти гледаше наоколо, а лицето ти грееше!
Настанихме се набързо, намъкнахме топлите грейки, пихме по едно кафе и се гмурнахме в гората...
Клоните бяха натежали от снега и се бяха изгърбили досами земята, а ние се движехме между тях без да бързаме и почти без да говорим...
Вървях зад теб и ти се наслаждавах, не можейки да откъсна поглед от стегнатото ти дупе, което се полюляваше в такт с походката ти... Усети ме, обърна си и ми хвърли такъв поглед, че кръвта ми кипна...
Вървяхме дълго, като използвахме една дърварска просека, която ни беше и единствения ориентир! Слънчевите лъчи сякаш се блъскаха в студения въздух, карайки го да звъни... Красота, спокойствие и ти..... Скреж по миглите и веждите ти, руменина по лицето и излизащия на малки пухкави облачета дъх....
Към обяд тръгна да се заоблачава и бързо се запътихме към Хижата, а след около час се разтапяхме и в буквалния, и в преносния смисъл в сауната...
Господи, какво блаженство...
Говорехме си за незначителни неща, но и да не говорехме, магията беше тук....
Вечерта разпалих камината така, че огънят й да осветява цялото помещение и наредих масата, а после дойдох да поканя “официално”.
Няма такава вечеря!
Дали защото това беше моята си бърлога, дали защото беше тук и ти, но сякаш бях някъде извън време и пространство и всичко беше толкова нереално и красиво едновременно....
Бузите ти поруменяха от виното, очите ти взеха да мятат мълнии, аз просто взех ръката ти и целунах красивите ти дълги пръсти, а след това....
След това се сляхме на пода с мечата кожа, камината, каменната хижа, планината...
Ноктите ти се впивах в гърба ми, а очите ти не спираха да блестят, отразявайки пламъците на камината и огъня в моите очи... Дълга борба, дълго сливане, насечено дишане, стонове, викове, изпънати като струни тела и.... тишина... Топла обща тишина, в която някъде отдалече се чуваше пукота на главните в камината, опитвайки се да надвие шума от бесните удари на сърцето...
Ти се сгуши в мен и от очите ти бликнаха сълзи....
