Всъщност, полека – лека нощите станаха за нея част от истинския й живот. Този през деня бе станал някак си сив и постепенно тя започна да не му обръща внимание. Никой не можеше да разбере защо тя бавно се дистанцира от всички и се затвори в себе си. Майка й забелязваше промяната, но го отдаваше на друго. А всъщност всичко започна през нощта.
Събуди се някъде около час преди разсъмване. Спеше по принцип много дълбоко и се учуди. Но още преди да отвори очи усети, че в стаята има нещо различно. Имаше някакво напрежение, някакъв заряд, като при буря. Настръхна и се уплаши. Реши, че това са глупости и отвори очи. В същия момент се вцепени и я обля ледена пот... Той стоеше до вратата. Прав. Гледаше я без да мига...
Прииска й се да извика, но викът й заседна в гърлото. Това не е възможно, каза си тя. Той е мъртъв, не може да е тук. Отново затвори и отвори очи. Стоеше си там и я гледаше. След около минута – две внезапно изчезна. Тогава усети, че се тресе. Погледна ръцете си и ни в клин, ни в ръкав се засмя. Остър, нервен смях. Не можа да мигне до сутринта...
Когато след изгрев слънце страхът й попремина се замисли. Той бе умрял при странни обстоятелства. Така и не стана много ясно как. По чужда воля тя го остави и след броени месеци той се разболя от скоротечен рак. Беше й пратил един СМС да отиде да го види, но тя така и не се реши. Десет дни по-късно разбра, че е починал.
Не плака. Бяха й напълнили главата с какви ли не щуротии за него и тя бе повярвала.
След онази нощ, той започна да се появява все по-често и по-често.
Първоначално тя се задушаваше от страх, но бавно осъзна, че неговото присъствие не вещае зло. Той стоеше на прага и я гледаше и всеки следващ път престоят се удължаваше. Тя се опитваше да го заговори, но той не отронваше и звук. В очите му обаче се четяха сменящи се емоции.
Един ден, когато минаваше покрай Народния театър я спря някаква циганка. Тръгна да й говори изтърканите простотии, но изведнъж я видя как се сепва, а по лицето й се изписа някаква смесица от жал и страх. Тогава й каза, че той винаги е до нея, но не може да й говори, защото “са му вързали устата”. Тя я попита кой го е направил, но жената избягна погледа й и не й отвърна. Каза й как да постъпи за да го развърже, но й каза също, че той няма да се отдели от нея, докато е жива.
Дълго се колеба дали да изпълни това, което циганката й каза, но вече искаше да говори с него. Два дни след това го направи.
Същата вечер той се появи два часа по-рано от обикновеното. За пръв път се усмихна. Беше забравила усмивката му.... Така й се усмихваше в моментите, когато бяха много щастливи заедно. Разплака се. Той пристъпи към нея и я погали по косите. Усети повей.
Запита го нещо и когато той отговори тя подскочи! Не го очакваше. Разказа й какво се беше случило и кой му беше докарал рака.. Не беше умрял от естествена смърт. Ако бе продължил да живее щеше да се излекува, били казали лекарите. Само че той не искал да живее без нея...
Започна да идва всяка нощ. Сядаше до краката й и я гледаше усмихнат! Господи! В очите му се четеше такава обич, преданост и покорство, каквито се четат в очите на кучето, когато гледа господаря си!
И тогава нощите станаха за нея дни, а дните се превърнаха в тягостен товар. Тя чакаше с нетърпение другите да се ометат и да заспят и да бъде с него! Не можеше без него... Искаше й се някак да няма дни, а само нощи, за да е близо до него. За да са двамата. Започна да плаче през деня, защото й липсваше... Чудеха й се, пращаха я по лекари, но тя на никого не каза...
Тази вечер щеше да вземе съдбоносното решение. На практика вече го бе направила, но трябваше да го изпълни. Чакаше го да дойде, за да си тръгнат заедно. Завинаги. Да останат заедно във вечността.
В момента в който го видя глътна отровата...
Я си отживей тук :)
27.06.2011 08:53
затова ли "бягаме" във виртуала, какво търсим тук, какво намираме... зависимост ли е
Да си пожелаем успешна работна седмица :)
Така, или иначе, преживяното е еднакво силно.
Успешна работна седмица и за теб :)