Спомням си какво мечтаех като дете, като юноша, като млад мъж... Ако трябва да съм честен, постигнах повечето неща, за които съм мечтал, но.... Но постигнатото не е онова, което съм си мислил. Отдалеч изглежда бляскаво и привлекателно, има някаква особена магия, а когато го постигнеш, сякаш някой му отнема от колорита и то започва да изглежда бледо и постно... Изведнъж, мечтата се превръща в нещо делнично и ординарно. Чудна работа... Може би е така, за да не спираме да се стремим и да търсим нови предизвикателства, които да ни доведат до покоряването на нови върхове?
Сега, когато се замислям установявам, че същото се случва и с алпинизма. Виждаш някакъв красив, примамлив връх, а когато стигнеш там след хиляди трудности установяваш, че това е едно парче изключително враждебна скала.
Странно е, че още продължавам да мечтая, но в мечтите ми вече има голяма доза прагматизъм, макар това да звучи малко като дървено желязо.
Много ми е чудно, дали човек мечтае нещо и в мига преди да се пренесе в отвъдното... Ще го разбера, но може би това ще е и последното нещо, което ще открия. Последното за този живот и което няма да мога да споделя. Е, не е ли устроено гадно това чудо, наречено живот!
Времето изглежда и е безкрайно, а никога не ни стига.... Много шантава работа. Как ли не съм се опитал да го лъжа – не става... И знаете ли, защо не мога да го излъжа? Защото на времето изобщо не му дреме. То си съществува и се движи и развива по някаква логика, напълно изключваща щъкащия по планетата Земя Марин Ташков, колкото и това да не е приятно на последния....
Имам много въпросителни относно неизвестността, как ще продължи развенчаването на моите лелеяни щения и мечти. Иска ми се по някакъв начин да направя така, че блясъкът на далечния връх да не избледнява никога. Да мога да мечтая със същата страст, както съм го правил на седем, осемнадесет, двадесет и пет години.
В известен степен за това ми помага малката ми дъщеря, защото съпреживявам нейните мечти, нейното очарование и възторг от откриването на новите и безбройни неща в живота, но не е същото, защото някъде отзад в съзнанието ми един гъгнещ глас непрекъснато мърмори и се опитва да ми припомни всякакви “истини” за живота, написани от поколения закостенели и душевно вкоравени предатели на детските мечти и красивото.
А може би точно този глас е онзи митичен Кронос, който изяжда рожбите си, превръщайки ги в еднородна тор от сиво безразличие и още по-сиво живуркане в рамките на разлагащите се някога живи тъкани на чистата и светла човешка мечта?
Дано някога да осъзная истината, истинската истина за Алчния Кронос...
