Мълчанието кацна на прозореца. Не съм го викал, не съм го и чакал, но то дойде.

Настръхнало е и острите му като резци очи се забиват там, където крия себе си.

Не се срещаме за пръв път. По-скоро неговата поява е периодична, макар и нежелана. Сега ще се слее с мен, но непрекъснато ще напомня за присъствието си с хиляди въпроси, забележки и язвителност.

Свикнал съм му, но въпреки това ми е дискомфортно, защото То успява някак да насити със себе си всичко около и в мен е да спусне непроницаема завеса между мен и онова, което харесвам и обичам.

Сега ще е черно. Тежко и черно и дори ярките светлини на лампите няма да могат да пробият чернилката.

Ще горчи.

Винаги горчи.

Ще боли.

Винаги боли от мълчанието.

 

А разправят, че мълчанието било злато...

Болката е вкуса на живота. А, там в тъмните и тихи дебри на мълчанието се раждат всички истини. Времето тече бавно, показвайки ни колко много от него вече се е изнизало през пръстите ни...в мълчание!

След това се осъзнаваш, че всъщност мълчанието е вечността, а другото е временен шум, макар и успокояващ и приятен...

Не мога да не се съглася. Само в миг тишина се кътат всички вечности.

Така е, но това, което ми е странно, е че човек на твоите години го е осъзнал... Мълчанието е приоритет или на извънредно мъдрите, или на извънредно изстрадалите, а понякога и на двете заедно.
Стискам палци да е първото!

Мъдрост, може би е силна дума за начина ми на мислене, но тя сама по себе си не е от тия странни птици, които кацат където и да е. Без страдание няма нищо. То е в основата на всичко и нищото, и пак в него се ражда всичко. (Което противоречи на теорията, че в мълчанието се ражда истината, но да не навлизаме във въпроси за екзистенциалния смисъл на живота, че поне две вечности от мълчание ни биха родили единствена истина)
П.П-Препрочитайки коменатара си се сетих, че някой (по умен от мен) беше казал, че еиднствената цел на философията е да е неразбираема! Та близо съм до целта :)

Тя е необходимост за да се останем насаме със себе си.
И Да заредим батериите..Да подредим поредния житейски ребус:)
В главата си, ..а после и в хармония със света, в който живеем.

Значи аз не удовлетворявам философските критерии по принцип, защото те разбирам ли? :)
Екзистенциален и живот е малко тафталогия, защото екзистенц означава съществуване, което е синоним на живот, но си признавам, че все едно си ми чела мислите по въпроса :)

Ако за теб мълчанието е само това, то ти си един щастлив човек :)

Понякога се питам дали не сме постоянно сами със себе си, но просто отказваме да чуваме своя глас измежду виковете на света наоколо... Нямали ли сте усещането, че всеки е залостен в своя малка сфера? И част от сърцето и съзнанието му винаги ще е в сянка, просто защото отделяме прекалено много време да се опитаме да излезем от там, а не да поканим някого при себе си. (отплеснах се)

7. turb04 - Значи аз не удовлетворявам фило...
21:55 Значи аз не удовлетворявам философските критерии по принцип, защото те разбирам ли? :)

И тези както всички критерии са измислени, за да ни държат в напрежение и вечна неудовлетвореност. Но, понеже нищо не е идеално, мисля че, покриваме изискванията за едно философско общуване.

Аз не съм напрегнат човек - напротив :)
Момиче, ти говориш страшни неща... Какво си преживяла?

Защо пък страшни? Не си ли съгласен? (някак естествено минах на "ти", надявам се уместно)
Нищо необичайно. За 18 години не може да те сполети всичко за което не си подготвен. Друга тема на разговор е, че понякога се чувствам на около сто. (хаха)

Ами, именно защото говориш като човек поне близо до стоте :)
Аз съм наполовина на тази възраст, ама и аз говоря така и именно понеже съм наясно какви са причините, та затова ти казах, че говориш страшни неща...
18 е прекалено рано дори за наченка на подобни съждения, а ти направо вадиш едни разсъждения, дето за мен са актуални от 5 години насам...

В някоя паралелна реалност вяроятно съм и на повече. Като се замислиш само колко животи сме изживели "блъскайки" се отново и отново в непреодолими стени от типа на "ами ако, но, обаче и само ако..."
Странното е че, такива разговори ме провокират да говоря и разсъждавам в часове. И тук идва нова дилема, дали така губим от вермето си за живеене или само тогава живеем. (пак се отплеснах, ха ха)

Нищо не губим, защото това е част от живота :)
Знаеш ли, животът е много просто нещо, съставено да работи по извънредно прости правила, но ние сме царе да правим батаци и каши.
Винаги се стремя да избягвам философските категории, защото те те обуславят и се стараят да те вкарат в рамка, а същината на живота е тоталната свобода :)
Лошото е, че и аз мога да разсъждавам с часове по темата :))))

:) Ооо, колко съм съгласна само, че живота е свобода.
Но, някак си естесвено това води от един милиард други въпроси...
Но, в момента около мене прекалено приятна индигова нощ, за да решавам и проблемите на свободата. Чисто по тийийджърски ще я приема за константа и ще си внуша, че е постижима.

Свободата е най-постижимото нещо, стига да й дадеш шанс :)
Аз цял живот съм свободен, независимо от кърпената ми глава и хилядите пречки :)
Най-много обичам три неща (не са степенувани), да съм свободен, да се усмихвам и да обичам :)

Звучиш като един щастлив и успял човек.
:) И колко хубаво написа да обичам, а не да съм обичан. Същински Принц на Розата!

Да, аз наистина обичам да обичам - това е състоянието, в което се чувствам най-добре, но то на практика никога не е оставало ненаказано :)
Ама на кой му пука пък?
Ще ти разкажа нещо.
Аз съм човек, който се радва и се грижи за хората, които обича и на които държи.
В края на 2008 се запознах с едно момиче от блога, с което след това имахме едни наистина изпепеляващи (във всеки един смисъл) истории.
Аз обичам да правя подаръци и й бях взел нещо, което няма никакво значение, всъщност, защото за друго ми е приказката.
Чухме се в деня преди Коледа и се разбрахме да се видим.
Беше ми взела подарък, което направо ме хвърли в шок!
Тогава осъзнах, че от 20 години никой не ми беше подарявал нищо!

Красиво по особено тъжен начин, ама пък красиво...
И то не заради подаръка, а заради подарение чувства, усмивки, нощи и дни на себеотдаване. Хубаво е да знаеш, че има хора които подаряват сърцата си и не очакват нищо, не мрънкат, че не са го получили, не настояват за нищо. Защото любовта винаги се подарява.

И любовта не е еднозначна категория. Колкото хора, горе-долу толкова и виждания по въпроса, но все пак има някакво общо събирателно за нея :)

Не е ли тя във всеки един миг и вдишване.
В общи линии човеците я ползваме за светлина в тунела. Или ще е спаеснието или ще е влака. Чакаме я, борим се за нея, страдаме и пак чакаме... Но, и тя като Неволята си живее някъде в нас и чака някой да я пусне на свобода.

хмм, май тук усетих първото различие от началото на разговора :)

То, пък щеше да е зловещо да няма различия. Но, те пък правят света толкова шарено място... Ще си изложиш ли мнението.

Може ли след прочита ти?

Мисля, че той ще бъде достатъчен отговор...

И аз така мисля :)