Тъй приказна е розата,

разтворила цвета си

на разсънване

и плачеща със бисерни сълзи

във радостта на слънцето

огрени...

по бледите й чаени страни

руменина в момински свян

извира

и полъхът на топлия южняк

разтваря нежно скрития й

цвят...

тя слива се със идващия ден

ефирната си красота превръща

в божествен дъх....

О, Господи!

Прости греха на розата...