Замисляли ли сте се, на какво заприличва нашето кошче за отпадъци към края на живота ни, а и не само?
В него сме нахвърляли какво ли не – неприятни спомени от детството, разочарования, болки телесни и душевни, страдания, гняв, разочарования, но онова, което най-много тежи са мъртъвците, които носим в нас...
Това не са само онези, които са напуснали нашия свят, а и те, може би защото и физически са се преселили някъде другаде, не заемат много място.
Страшни са онези мъртъвци, които непрекъснато напомнят за себе си и за стореното от нас на тях и от тях на нас. Това са бившите приятели, близки и онези, които много сме обичали...
Те никога не ни напускат и си ги носим като непосилен товар до края на дните си. Дори да искаме да ги забравим, те са там и само чакат удобния момент да изявят своята вледеняваща призрачна същност. Те обичат това... Обичат да ни припомнят за себе си, за нашите грешки и за злото сторено и в двете посоки. Така се хранят и поддържат мъртвешката си ненавист и неконтролируема злоба...
Онова, което ме подсети за тях е една случка отпреди няколко дни.
Случката мина и замина, но мъртвецът се появи днес – очевидно е изчаквал някакъв удобен според него момент...
Онзи ден, докато с Марина пътувахме към центъра минахме покрай една детска градина в близост до тях и изведнъж си спомних...
Беше един петък. Последният ден, в който бях в болницата и в онова отделение, което наричам “Страната на сенките”...
Преди да тръгна Теди проведе нашия любим ритуал с уговорки, дали и кога ще дойда, какво да му донеса, в колко часа ще съм там и така нататък.
Когато излязох от болницата минаваше пет и половина, но дните вече бяха дълги, защото лятото се бе настанило трайно.
Не зная защо минах по тази улица. Нямаше някаква особена причина, но изведнъж видях Гоги и Марина да крачат на метри пред мен.
Забавих ход и спрях, като се надявах Гоги да не се обърне и да ме види....
Гледах ги как вървят нагоре по улицата, а дърветата току ги скриваха от погледа ми...
Когато бяха в края на улицата и тръгнаха да завиват и аз тръгнах, карайки бавно и внимателно, за да не ме забележат.
Е, Гоги ме забеляза и каза нещо троснато на Марина.
Аз вече бях почти зад тях и свалих прозореца на колата.
Извиках няколко пъти Марина, но тя изглеждаше стресната и крачеше напред без да поглежда, а и не можех да видя очите й, защото носеше някакви тъмни детски очила...
Извиках я още веднъж, тя се обърна и за секунда ме погледна, а след това отново се загледа пред себе си и продължи да крачи до сестра си...
Почувствах се отвратително...
Добре, между мен и Гоги нещата бяха гейм оувър, но защо трябва да настройва и тя Марина срещу мен...
Прибрах се у дома и цялата вечер ми бе криво...
На другия ден отидох да вида Теди в болницата, но през нощта той си бе тръгнал от нашия свят... Онази гадна болест, която го бе изпила бавно и стръвно се бе смилила над моето любимо момче и го бе отвела някъде...
Почувствах се отвратително, защото за тези няколко дни бях обикнал Теди като свое дете и смъртта му ме смая, макар и аз самият все още да не бях отписан от списъка й....
Още тогава интуитивно свързах раздялата с Теди и срещата с Марина, а може би това ме накара най-сетне да заведа изпълнителното дело и сега да се радвам на щастието да бъда всяка събота с моята малка Принцеска! Може би Теди е бил онази сила, която жертвайки себе си ми е дарила здраве и щастие... Не зная... Въпреки че животът е нещо много просто, неяснотиите в него го правят неизбродим и загадъчен лабиринт за нашите умове...
Защо ви разказвам това.
Защото си спомних и усетих присъствието на мъртвеца...
Защото едно дете ме обикна безкористно и – сигурен съм – направи нещо, по някакъв неразбираем за мен начин, та да бъда щастлив, а жената, която обичах повече и от себе си се опита да ме лиши от това щастие...
Тази вечер си мислих, кой от двамата е мъртвец?
Обичам ги и двамата. По различен начин, но силата на обичта ми е еднаква!
И знаете ли, кое е най-парадоксалното?
Усещам, че Теди живее в мен, макар да е напуснал този свят, а живата Гоги е онзи мъртвец, който най-много тежи.....
